Завий ме с тишина. И нека да е бяла.

Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И нека тихите ми стъпки да приспи.
Тази нощ беззвездно-ослепяла
ме дави в черното на своите очи.
Тази нощ разказва за безкрая
на твоя порив за далечност и за път.
„Тя угасва...Ти не знаеш...”
Птици белокрили някъде шептят.
Две ръце изстинали те търсят
сред вой на вълци, тропот на коне.
Избухват мисли, спомени се пръсват
в последната въздишка на едно сърце.
Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И не ме забравяй никога. Недей.
Всяка капчица любов съм ти предала,
влюбена безпаметно, единствено във теб.

А на мен ми е студено...

Студено ми е, толкова ми е студено.
Имам нужда да заплача тихо.
Искам да избягам. Много далече.
Просто да ме няма. Никъде. За никой.
Искам да е пълно с облаци небето.
Да вали в прозореца ми. Да е замъглено.
За да не виждам погледите впити в тебе.
И амбицията им от мен да те отнемат.
Аз нямам друго. Само обич.
Но обичта ми заслепява цялата вселена.
Те нямат нищо. Но пък са много.
А на мен ми е студено, толкова ми е студено...