Когато плача

Не бърши сълзите ми, когато плача.
Нека падат. Сълзите са свобода.
И като малки, светли перли в здрача
изливат цялата ми болка и тъга.

А защо ли плача....Понякога не зная.
Но падат перли в твоята ръка.
Не се топят във топлите ти длани,
оставят просто перлена следа.

Една сълза по скулите ми ще остане.
Само нея с устни избърши.
Тя е перлата, която е събрала
безкрайно тъжното в разплаканите ми очи...

Този свят е тих

Този свят е тих. И тъй самотен.
Всичко в него днес мълчи.
Стъклен пясък. И фалшиви ореоли.
Гаснещи слънца. И неизгряващи звезди.

Този свят е тих. И тъй лъжовен.
Всичко в него днес скърби.
Незапомнен сън. И несънуван спомен.
Умираща любов. Простреляни очи.

Този свят е тих. А тишината
раздира мисълта ми. Като крясък.
За пореден път пречупена в тъмата
една мечта се срина. С трясък.

...Такава за теб ще остана...

Като отпечатък от тъмно червило
по ръба на стъклена чаша,
като изящна дантела, покрила
някоя самотна маса,
като капки карамелено уиски
по нечии пресъхнали устни,
като поезия, която разплисква
копнежно-влюбени думи,
като светло-зелени маслини
в мехурени капки на дъно
на почти изпито мартини...
и като нощта, която е тъмна,
и като тиха, дъждовна мелодия,
на свирещо до забрава пиано,
като соната и стих...и симфония
...такава за теб ще остана...

В твоята душа

Разбих с юмруци заледените прозорци,
разкъсах дръзко завесите от тъмнина,
съблякох спомените си и влязох боса
в тъмните покои на измъчената ти душа.

Търсих се да се открия сред неясните ти мисли,
сред размитите картини на собствената ти тъга,
сред разхвърляните рими на окъсаните листи,
в така и неизпратените ти до мен писма.

Видях се там...бях жалка и несъвършена,
обречена да нося и твоята вина,
и всяка болка, във очите ми стаена
оправдаваше донякъде необяснимата ти самота.

Прокървяха тихо изранените ми пръсти
в глухата, безлунна, полунощна тишина,
пътя ми обратно и последните ми стъпки
незапомнено потънаха и се изгубиха в нощта.

Последната цигара

Върху черното платно на мрака
рисуваш силуета ми с цигарен дим.
Пред теб изплувам дива и горяща
- картинен символ на любовен химн...

Изпиваш с мисъл цялото ми тяло,
взираш се в до болка разголената ми душа,
събличаш ме със поглед...загадъчно и бавно,
докосваш ме несигурно с трепереща ръка...

В миг изчезвам....и последната цигара
превръща се в нищожен, тлеещ фас,
последна дръпка....опит да ме начертаеш -
мъчителен завършек на невъзможната ти страст...

И ти ли Страннико...

И ти ли Страннико при мене идваш,
защо ми носиш тази светлина?
Не би могъл със нея мрака да разкъсаш,
аз твърде дълго съм живяла в тъмнина...

И таз китара, дето си нарамил
не ще изсвири нотите на любовта.
Свири ми, Страннико, свири, но не забравяй
аз твърде дълго съм живяла в тишина...

А щом мелодията във нощта се разтопи,
в очите ми ще блесне мъничка сълза...
Оседлай си коня, Страннико и си върви,
аз мога да живея...единствено във самота...

Самотната жена

Шумно влакът отминава.
Чернеят ледените коловози.
Самотен клаксон изсвистява.
В усойна риза мракът се носи.

А гарата остана празна.
Пейките в чакалнята заспаха.
Хората си тръгнаха отдавна.
Само релсите още кънтяха.

Една жена остана огорчена,
цяла вечност все тук чака.
Вече е остаряла, побеляла, уморена,
но и този път Той не бе във влака.

С плахи стъпки пристъпи към нощта,
затвори очи и не се обърна...
На земята беше Самотната жена,
...на небето....в ангел се превърна.