петък, 3 октомври 2008 г.

Небе, в своя син необят ме вземи...

Небе, само ти ли докрай ме обичаш...
В своя син необят ме вземи.
Аз съм твоя, макар и различна
- птица с криле от разбити мечти.

Небе, мойта песен бавно заглъхва.
Тъй черна и суха е тази земя.
Вечния порив някой прекърши.
Без порив за полет...как да летя...

Небе, твърде малко време остана.
Скоро ще паднат гъсти мъгли.
Студено е вече..и глухо..и прашно.
Небе, в своя син необят ме вземи...

петък, 12 септември 2008 г.

Завий ме с тишина. И нека да е бяла.

Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И нека тихите ми стъпки да приспи.
Тази нощ беззвездно-ослепяла
ме дави в черното на своите очи.
Тази нощ разказва за безкрая
на твоя порив за далечност и за път.
„Тя угасва...Ти не знаеш...”
Птици белокрили някъде шептят.
Две ръце изстинали те търсят
сред вой на вълци, тропот на коне.
Избухват мисли, спомени се пръсват
в последната въздишка на едно сърце.
Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И не ме забравяй никога. Недей.
Всяка капчица любов съм ти предала,
влюбена безпаметно, единствено във теб.

сряда, 10 септември 2008 г.

А на мен ми е студено...

Студено ми е, толкова ми е студено.
Имам нужда да заплача тихо.
Искам да избягам. Много далече.
Просто да ме няма. Никъде. За никой.
Искам да е пълно с облаци небето.
Да вали в прозореца ми. Да е замъглено.
За да не виждам погледите впити в тебе.
И амбицията им от мен да те отнемат.
Аз нямам друго. Само обич.
Но обичта ми заслепява цялата вселена.
Те нямат нищо. Но пък са много.
А на мен ми е студено, толкова ми е студено...

сряда, 16 юли 2008 г.

Когато плача

Не бърши сълзите ми, когато плача.
Нека падат. Сълзите са свобода.
И като малки, светли перли в здрача
изливат цялата ми болка и тъга.

А защо ли плача....Понякога не зная.
Но падат перли в твоята ръка.
Не се топят във топлите ти длани,
оставят просто перлена следа.

Една сълза по скулите ми ще остане.
Само нея с устни избърши.
Тя е перлата, която е събрала
безкрайно тъжното в разплаканите ми очи...

събота, 8 март 2008 г.

Този свят е тих


Този свят е тих. И тъй самотен.
Всичко в него днес мълчи.
Стъклен пясък. И фалшиви ореоли.
Гаснещи слънца. И неизгряващи звезди.

Този свят е тих. И тъй лъжовен.
Всичко в него днес скърби.
Незапомнен сън. И несънуван спомен.
Умираща любов. Простреляни очи.

Този свят е тих. А тишината
раздира мисълта ми. Като крясък.
За пореден път пречупена в тъмата
една мечта се срина. С трясък.

петък, 4 януари 2008 г.

...Такава за теб ще остана...



Като отпечатък от тъмно червило
по ръба на стъклена чаша,
като изящна дантела, покрила
някоя самотна маса,
като капки карамелено уиски
по нечии пресъхнали устни,
като поезия, която разплисква
копнежно-влюбени думи,
като светло-зелени маслини
в мехурени капки на дъно
на почти изпито мартини...
и като нощта, която е тъмна,
и като тиха, дъждовна мелодия,
на свирещо до забрава пиано,
като соната и стих...и симфония
...такава за теб ще остана...

събота, 17 ноември 2007 г.

В твоята душа

Разбих с юмруци заледените прозорци,
разкъсах дръзко завесите от тъмнина,
съблякох спомените си и влязох боса
в тъмните покои на измъчената ти душа.

Търсих се да се открия сред неясните ти мисли,
сред размитите картини на собствената ти тъга,
сред разхвърляните рими на окъсаните листи,
в така и неизпратените ти до мен писма.

Видях се там...бях жалка и несъвършена,
обречена да нося и твоята вина,
и всяка болка, във очите ми стаена
оправдаваше донякъде необяснимата ти самота.

Прокървяха тихо изранените ми пръсти
в глухата, безлунна, полунощна тишина,
пътя ми обратно и последните ми стъпки
незапомнено потънаха и се изгубиха в нощта.