неделя, 16 септември 2007 г.

И ти ли Страннико...


И ти ли Страннико при мене идваш,
защо ми носиш тази светлина?
Не би могъл със нея мрака да разкъсаш,
аз твърде дълго съм живяла в тъмнина...

И таз китара, дето си нарамил
не ще изсвири нотите на любовта.
Свири ми, Страннико, свири, но не забравяй
аз твърде дълго съм живяла в тишина...

А щом мелодията във нощта се разтопи,
в очите ми ще блесне мъничка сълза...
Оседлай си коня, Страннико и си върви,
аз мога да живея...единствено във самота...

Самотната жена


Шумно влакът отминава.
Чернеят ледените коловози.
Самотен клаксон изсвистява.
В усойна риза мракът се носи.

А гарата остана празна.
Пейките в чакалнята заспаха.
Хората си тръгнаха отдавна.
Само релсите още кънтяха.

Една жена остана огорчена,
цяла вечност все тук чака.
Вече е остаряла, побеляла, уморена,
но и този път Той не бе във влака.

С плахи стъпки пристъпи към нощта,
затвори очи и не се обърна...
На земята беше Самотната жена,
...на небето....в ангел се превърна.

ОСТАТЪЦИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

Алкохолен мирис и запалена цигара
прорязват остро въздуха в нощта,
забравено пиано и счупена китара
свирят мелодия от стари времена.

Камина прашна в(ъв) стената зее,
полюшва се и скърца дървена врата,
скъсана завеса над прозореца се вее,
вятъра разнася из стаята дима.

На малката антична маса
разхвърляни са няколко разкъсани писма,
в пожълтялата старинна ваза
лежат отдавна изсъхнали цветя.

И двама влюбени в една картина,
висяща на напукана от времето стена
подсказват, че някога във тази стая
за кратко пагубно бушувала е любовта...

На една далечна и студена гара



Ти знаеш - аз те чакам
на една далечна и студена гара.
Отново се опитвам от тъгата да избягам,
останала сама, почти без вяра.

Студът суров пронизва ме до кости,
леденият дъжд ме бие през лицето
и толкова безкрайни и безсънни нощи,
вятърът безмилостен прорязва ми сърцето.

И зимата за мене никога не свършва,
вечен студ душата ми скова.
Понякога усещам как нещо ме обгръща,
но това е само мойта самота.

Бе толкова отдавна, когато ме остави
и каза "Вярвай, при тебе ще се върна",
нежно ме целуна - но нима забрави?
Аз още чакам лицето ти да зърна.

Влаковете покрай мене силно профучават,
почти незабележими в гъстата мъгла,
и десетки хора покрай мен минават,
но сред тях се чувствам даже по-сама.

Къде си ти, моя истинска любов?
Ела при мен сега, ела и ме спаси.
Избави ме от оковите на този студ жесток
и горещите си устни до мойте долепи...

Но....още се опитвам от тъгата да избягам,
останала сама, почти без вяра.
И ти знаеш - все още тебе чакам
...на една далечна и студена гара...

Любов ли бе...

Любов ли бе - горчиво-сладка,
носеща сълзИ от радост и от жал,
уж вечната, а всъщност толкоз кратка,
издигаща във рая и зариваща със кал.

Любов ли бе - тъй светло-черна,
носеща приливи на щастие и скръб,
уж истинска, а всъщност толкова невярна,
показваща посоката, но скриваща верния път.

Любов ли бе - тъй нежно-груба,
носеща в себе си раждането и смъртта,
уж правилната, а всъщност просто заблуда,
даваща живот и спираща дъха.

Любов ли бе - тъй медено-лютива,
носеща ухание на невинност и на грях,
уж галеща, а всъщност толкова бодлива,
даваща сигурност и предизвикваща страх.

Любов ли бе - тъй приглушено-шумна,
носеща началото на свян и страст,
уж логична, а всъщност толкова безумна,
обливаща във светлина и потапяща във мрак.

Любов ли бе или грозна измама,
реалност или кошмарен сън в нощта,
сладък спомен ли остави или горчива рана,
ще живея ли отново или ще се лутам във безкрайността...

Вчерашният ден

Вчерашният ден е част от разказ,
разказ за раздяла и обсебваща тъга,
за нанесен неочакван удар стряскащ,
последван от мъчителна, гробовна тишина.

Вчерашният ден е част от песен,
песен за измама, болка и лъжа,
за дух потъпкан и на две разсечен,
за безкрайна, потресаваща, горчива самота.

Вчерашният ден е част от стих,
стих за наранена и измъчена душа,
за болезнен вопъл и отровен вик,
стих и за последната несбъдната мечта.

Вчерашният ден е вечен спомен
за един безсмислен и мъглив живот,
живот в(ъв) сянката на свят огромен,
живот без капка истинска любов.