Небе, в своя син необят ме вземи...

Небе, само ти ли докрай ме обичаш...
В своя син необят ме вземи.
Аз съм твоя, макар и различна
- птица с криле от разбити мечти.

Небе, мойта песен бавно заглъхва.
Тъй черна и суха е тази земя.
Вечния порив някой прекърши.
Без порив за полет...как да летя...

Небе, твърде малко време остана.
Скоро ще паднат гъсти мъгли.
Студено е вече..и глухо..и прашно.
Небе, в своя син необят ме вземи...

Завий ме с тишина. И нека да е бяла.

Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И нека тихите ми стъпки да приспи.
Тази нощ беззвездно-ослепяла
ме дави в черното на своите очи.
Тази нощ разказва за безкрая
на твоя порив за далечност и за път.
„Тя угасва...Ти не знаеш...”
Птици белокрили някъде шептят.
Две ръце изстинали те търсят
сред вой на вълци, тропот на коне.
Избухват мисли, спомени се пръсват
в последната въздишка на едно сърце.
Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И не ме забравяй никога. Недей.
Всяка капчица любов съм ти предала,
влюбена безпаметно, единствено във теб.

А на мен ми е студено...

Студено ми е, толкова ми е студено.
Имам нужда да заплача тихо.
Искам да избягам. Много далече.
Просто да ме няма. Никъде. За никой.
Искам да е пълно с облаци небето.
Да вали в прозореца ми. Да е замъглено.
За да не виждам погледите впити в тебе.
И амбицията им от мен да те отнемат.
Аз нямам друго. Само обич.
Но обичта ми заслепява цялата вселена.
Те нямат нищо. Но пък са много.
А на мен ми е студено, толкова ми е студено...

Когато плача

Не бърши сълзите ми, когато плача.
Нека падат. Сълзите са свобода.
И като малки, светли перли в здрача
изливат цялата ми болка и тъга.

А защо ли плача....Понякога не зная.
Но падат перли в твоята ръка.
Не се топят във топлите ти длани,
оставят просто перлена следа.

Една сълза по скулите ми ще остане.
Само нея с устни избърши.
Тя е перлата, която е събрала
безкрайно тъжното в разплаканите ми очи...

Този свят е тих

Този свят е тих. И тъй самотен.
Всичко в него днес мълчи.
Стъклен пясък. И фалшиви ореоли.
Гаснещи слънца. И неизгряващи звезди.

Този свят е тих. И тъй лъжовен.
Всичко в него днес скърби.
Незапомнен сън. И несънуван спомен.
Умираща любов. Простреляни очи.

Този свят е тих. А тишината
раздира мисълта ми. Като крясък.
За пореден път пречупена в тъмата
една мечта се срина. С трясък.

...Такава за теб ще остана...

Като отпечатък от тъмно червило
по ръба на стъклена чаша,
като изящна дантела, покрила
някоя самотна маса,
като капки карамелено уиски
по нечии пресъхнали устни,
като поезия, която разплисква
копнежно-влюбени думи,
като светло-зелени маслини
в мехурени капки на дъно
на почти изпито мартини...
и като нощта, която е тъмна,
и като тиха, дъждовна мелодия,
на свирещо до забрава пиано,
като соната и стих...и симфония
...такава за теб ще остана...

В твоята душа

Разбих с юмруци заледените прозорци,
разкъсах дръзко завесите от тъмнина,
съблякох спомените си и влязох боса
в тъмните покои на измъчената ти душа.

Търсих се да се открия сред неясните ти мисли,
сред размитите картини на собствената ти тъга,
сред разхвърляните рими на окъсаните листи,
в така и неизпратените ти до мен писма.

Видях се там...бях жалка и несъвършена,
обречена да нося и твоята вина,
и всяка болка, във очите ми стаена
оправдаваше донякъде необяснимата ти самота.

Прокървяха тихо изранените ми пръсти
в глухата, безлунна, полунощна тишина,
пътя ми обратно и последните ми стъпки
незапомнено потънаха и се изгубиха в нощта.

Последната цигара

Върху черното платно на мрака
рисуваш силуета ми с цигарен дим.
Пред теб изплувам дива и горяща
- картинен символ на любовен химн...

Изпиваш с мисъл цялото ми тяло,
взираш се в до болка разголената ми душа,
събличаш ме със поглед...загадъчно и бавно,
докосваш ме несигурно с трепереща ръка...

В миг изчезвам....и последната цигара
превръща се в нищожен, тлеещ фас,
последна дръпка....опит да ме начертаеш -
мъчителен завършек на невъзможната ти страст...

И ти ли Страннико...

И ти ли Страннико при мене идваш,
защо ми носиш тази светлина?
Не би могъл със нея мрака да разкъсаш,
аз твърде дълго съм живяла в тъмнина...

И таз китара, дето си нарамил
не ще изсвири нотите на любовта.
Свири ми, Страннико, свири, но не забравяй
аз твърде дълго съм живяла в тишина...

А щом мелодията във нощта се разтопи,
в очите ми ще блесне мъничка сълза...
Оседлай си коня, Страннико и си върви,
аз мога да живея...единствено във самота...

Самотната жена

Шумно влакът отминава.
Чернеят ледените коловози.
Самотен клаксон изсвистява.
В усойна риза мракът се носи.

А гарата остана празна.
Пейките в чакалнята заспаха.
Хората си тръгнаха отдавна.
Само релсите още кънтяха.

Една жена остана огорчена,
цяла вечност все тук чака.
Вече е остаряла, побеляла, уморена,
но и този път Той не бе във влака.

С плахи стъпки пристъпи към нощта,
затвори очи и не се обърна...
На земята беше Самотната жена,
...на небето....в ангел се превърна.

ОСТАТЪЦИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

Алкохолен мирис и запалена цигара
прорязват остро въздуха в нощта,
забравено пиано и счупена китара
свирят мелодия от стари времена.

Камина прашна в(ъв) стената зее,
полюшва се и скърца дървена врата,
скъсана завеса над прозореца се вее,
вятъра разнася из стаята дима.

На малката антична маса
разхвърляни са няколко разкъсани писма,
в пожълтялата старинна ваза
лежат отдавна изсъхнали цветя.

И двама влюбени в една картина,
висяща на напукана от времето стена
подсказват, че някога във тази стая
за кратко пагубно бушувала е любовта...

На една далечна и студена гара

Ти знаеш - аз те чакам
на една далечна и студена гара.
Отново се опитвам от тъгата да избягам,
останала сама, почти без вяра.

Студът суров пронизва ме до кости,
леденият дъжд ме бие през лицето
и толкова безкрайни и безсънни нощи,
вятърът безмилостен прорязва ми сърцето.

И зимата за мене никога не свършва,
вечен студ душата ми скова.
Понякога усещам как нещо ме обгръща,
но това е само мойта самота.

Бе толкова отдавна, когато ме остави
и каза "Вярвай, при тебе ще се върна",
нежно ме целуна - но нима забрави?
Аз още чакам лицето ти да зърна.

Влаковете покрай мене силно профучават,
почти незабележими в гъстата мъгла,
и десетки хора покрай мен минават,
но сред тях се чувствам даже по-сама.

Къде си ти, моя истинска любов?
Ела при мен сега, ела и ме спаси.
Избави ме от оковите на този студ жесток
и горещите си устни до мойте долепи...

Но....още се опитвам от тъгата да избягам,
останала сама, почти без вяра.
И ти знаеш - все още тебе чакам
...на една далечна и студена гара...

Любов ли бе...

Любов ли бе - горчиво-сладка,
носеща сълзИ от радост и от жал,
уж вечната, а всъщност толкоз кратка,
издигаща във рая и зариваща със кал.

Любов ли бе - тъй светло-черна,
носеща приливи на щастие и скръб,
уж истинска, а всъщност толкова невярна,
показваща посоката, но скриваща верния път.

Любов ли бе - тъй нежно-груба,
носеща в себе си раждането и смъртта,
уж правилната, а всъщност просто заблуда,
даваща живот и спираща дъха.

Любов ли бе - тъй медено-лютива,
носеща ухание на невинност и на грях,
уж галеща, а всъщност толкова бодлива,
даваща сигурност и предизвикваща страх.

Любов ли бе - тъй приглушено-шумна,
носеща началото на свян и страст,
уж логична, а всъщност толкова безумна,
обливаща във светлина и потапяща във мрак.

Любов ли бе или грозна измама,
реалност или кошмарен сън в нощта,
сладък спомен ли остави или горчива рана,
ще живея ли отново или ще се лутам във безкрайността...

Вчерашният ден

Вчерашният ден е част от разказ,
разказ за раздяла и обсебваща тъга,
за нанесен неочакван удар стряскащ,
последван от мъчителна, гробовна тишина.

Вчерашният ден е част от песен,
песен за измама, болка и лъжа,
за дух потъпкан и на две разсечен,
за безкрайна, потресаваща, горчива самота.

Вчерашният ден е част от стих,
стих за наранена и измъчена душа,
за болезнен вопъл и отровен вик,
стих и за последната несбъдната мечта.

Вчерашният ден е вечен спомен
за един безсмислен и мъглив живот,
живот в(ъв) сянката на свят огромен,
живот без капка истинска любов.